ТЕМА: СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА „ПЛОВДИВ" НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
1. Увод
І изречение: Д. Дебелянов - поет на неосъществената и неосъществимата любовна мечта.
ІІ изречение: Любовта в лириката на Д. Дебелянов - център на житейската съдба.
ІІІ изречение: Тема на елегичния сонет „Пловдив".
ІV изречение (теза): Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.
2. Изложение
І подтеза: Трагичният спомен за първото осъзнаване на обречеността подсилва чувството за безнадеждност на лирическия „аз".
ІІ подтеза: Самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия герой предопределят неговото страдание, отчаяние, безпомощност.
ІІІ подтеза: Подсъзнателно лирическият „аз" се отблъсква от спомена към амнезията, за да избяга от една пустош в друга, което олицетворява символично прехода от живот към небитие.
3. Заключение
В сонета „Пловдив" доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия „аз", който извира от чувствителната, ранима душевност на един винаги отхвърлен от живота герой, безмерно страдащ от болката за несподелената, завинаги изгубена любов.
След написване на съчинението то задължително се редактира с оглед на възможни грешки:
1. Да не се допускат отклонения от поставената тема и формулираните въз основа на нейния смисъл тези и подтези.
2. Да не се допускат елементи на преразказ в аргументативния текст, освен когато със съдържанието на художественото литературно произведение се илюстрират изводи, които е неуместно да се мотивират с цитати.
3. Да не се променя глаголното време - сегашно историческо, което заедно с обобщено (и абсолютно) сегашно време са задължителни за научния стил.
4. Текстът на съчинението като цяло и преходът от един микротекст към друг да бъдат смислово свързани, логически последователни. Да се съблюдава уместната употреба на думата в съответния контекст.
5. ЛИС да бъде композиционно оформено в увод, изложение, заключение, а изложението - сегментирано в абзаци.
6. Цитатите да бъдат точно предадени и вместени в изложението според кодифицираните изисквания от Правописен речник на съвременния български книжовен език, издание на БАН, София, 1983.
7. Обемът на съчинението да бъде съобразен със зададените изисквания или, ако няма такива - с регламентираното време за работа. Сложен въпрос:
- за 90 минути - средно 3 страници А4;
- за 300 минути - средно 5 страници А4;
- за „блицкриг" - около 200 думи (2 страници А4);
- за домашна работа - темата да бъде обстойно разработена.
8. Съчинението да бъде по възможност с няколко прочита - редактирано за допуснати правописни и пунктуационни грешки.
9. Графическо оформление, естетически вид.
ЕСЕИСТИЧНИ ЕЛЕМЕНТИ В АРГУМЕНТАТИВНИЯ ТЕКСТ
Както казват екшън героите: „В тази игра твърди правила не съществуват", или го имаш дар свише, или не. Без претенции за „указания":
- Да се обвържат разсъжденията и изводите с оригинални философски концепции, да се отведат в пространството на универсалното, т.е. да импонират на представата за свръхсъзнанието (Херц) или за ефирилизацията (Тойнби), като синтез на човешкия духовен опит;
- Да се открият парадоксални, дори сюрреалистични метафори, които да внушават асоциации, отвеждащи към други художествени системи, образи, форми на изкуството и познанието;
- Да се конструират рационални кончети, които с антитетичното си въздействие да поразяват въображението и да съблазняват интелектуалния опит, предизвиквайки едновременно неговата инстинктивна съпротива и неговото неохотно отдаване на сентенциите;
- Апофтегматичен тип конструиране на фразата, което да въвлича неизкушеното съзнание към бездната на нов тип познание - имагинерно, ирационално - или обратно, да тривиализират в оригинална форма смислите на художествения текст;
- И накрая, за да се преодолее синдромът на творческото отчаяние - да се прочетат Борхес, Унамуно, Оскар Уайлд, Т. Ман и Цвайг.
ПРИМЕРЕН МОДЕЛ НА АРГУМЕНТАТИВЕН ТЕКСТ ВЪЗ ОСНОВА НА ПРЕДЛОЖЕНИЯ ПЛАН
СПОМЕН И СКРЪБ В ЕЛЕГИЯТА „ПЛОВДИВ" НА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ
Димчо Дебелянов, най-скръбният представител на българския символизъм, е поет на изгубената, на неосъществената и неосъществимата любовна мечта, на неистовия порив към нежност, утеха, приютяване, към топла споделеност на живота. Един от най-значимите и дълбоки лирически изповедници на любовното чувство, той го възпява като основна човешка ценност, като център на житейската съдба - подобна е концепцията за любовта на Яворов след 1906 г. В творческия портрет на Д. Дебелянов Георги Марков парадоксално и неуместно определя елегическия сонет „Пловдив" като „пейзажно стихотворение". Това определение е абсурдно; „Пловдив" не е „пейзажно стихотворение", чиято тема е градът, въпреки заглавието. Това заглавие е с богат психологически подтекст: Пловдив се емблематизира със спомена за нерадостните юношески дни, които затвърдяват скръбта като емоционална доминанта в душевността на лирическия субект.
Типично дебеляновско стихотворение на спомена, „Пловдив" започва с ретроспекция, с връщане в миналото, с реминисценция за първия сблъсък с живота, за първия катастрофален крах на мечтите, които навява образът на стария град. В подтекста на творбата се създава алюзията за едно безутешно движение из улиците на града, което възбужда горчиви спомени за изгубените блянове. Така градският пейзаж се пресъздава индиректно, косвено, като обобщена картина на една враждебна, чужда среда, която е олицетворение на живота.
Елегията започва с два скръбно-възклицателни стиха, спонтанен вопъл на скритата болка, която сега, пред картини, възвръщащи миналото, избликва в душата на лирическия герой:
„Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
И безпощадна буря сви над мене".
Спомените събуждат представата за най-чувствителния, най-уязвимия, най-крехкия период от съществуването на лирическия „аз" - този на юношеството, когато първите сблъсъци с живота оставят дълбоки белези в девствената, чиста душа. Точно душевността на лирическия субект е представена в първия дистих - чувствителна, огорчена, затворена в себе си, скръбна, спотаила много болки, неизплакани сълзи, загубила вяра в живота. Неговите първи стъпки в макрокосмоса са обречени на гибел и душевно страдание; той за пръв път осъзнава жестокостта на ония ирационални сили на злото, които предначертават песимистичния, затворения кръг на човешкото съществуване:
„Тук първи път чух възглас: - Престани
да вярваш и да дириш - забранен е
на любовта плодът - и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни".
Анжамбаните внасят дисхармония в ритмиката на стиховете, която съответства на дисхармоничния разрив между мечти и действителност в душата на лирическия „аз". Кой изрича този зловещ, съдбоносен възглас монолог? Тук злото не е персонифицирано в някаква задгробна сянка или образ, както в прословутото стихотворение на Едгар По, където в образа на гарвана е въплътено поверието за психопомпите, за бродещите неспирно духове на мъртвите, които се връщат от царството на Плутон с фатални пророчества. В творбата на Дебелянов злото остава безлика ирационална сила, чийто мрачен, категоричен монолог поставя завинаги своето вето над духовните пориви на лирическия герой. Той никога не ще намери хармония или утеха в любовта, тя ще бъде „забранен плод" за него и този библейски образ идва, за да подсили проклятието, да го превърне в съдба на лирическия субект.
Ненапразно Дебелянов е сочен като един от „прокълнатите" поети в нашата литература. Знакът на проклятието, на обречеността се чувства в почти всяка творба от неговия т.нар. зрял период. Той не маркира реакции, породени от социалната действителност, само в отделни стихотворения - като „Светла вяра" - се прокрадва устремът към обществени идеали. Повечето му творби изповядват вътрешния, интимния свят на поета - чувствителен, трагичен и самотен.
Сонетът „Пловдив" е композиран в схемата два катрена - две терцини (4-4-3-3). Двете заключителни терцини връщат към настоящето, представят лирическия „аз" в един само привидно нов хронотоп, чиито психологически измерения не се различават от тези на реминисценцията в първите два катрена. Настоящето е скръбно повторение на миналото, потвърждение на проклятието, източник на болезнена, неутешима скръб. Това безконечно повторение, това перманентно състояние на безнадеждност е внушено чрез анафоричното повторение на съюза „и", с който започва първата терцина:
„И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -
и кат загубен в пустошта огромна".
Тук се появява образът на пустинята, аналогичен с образа в стихотворението „Черна песен", на „пустошта огромна", която олицетворява самотността, отчуждението, духовната изолация на лирическия „аз", пустотата на неговото тъжно съществуване, безнадеждността да срещне разбиране и близък човек. В последните две строфи са кондензирани изключителна скръб, раздираща болка, отчаяние, внушени чрез художественото степенуване на глагола „бродя", който се повтаря, за да утвърди силното душевно безпокойство, вечното проклятие над „бездомника" - един своеобразен аналог на скитника евреин Ахасфер, но в дебрите на неизбродимото човешко страдание. Повтарят се и думите „скръб", „скръбно" като съществително и епитет, за да утвърдят едно болезнено вътрешно състояние, което много импонира на романтичните герои с техните застинали печални пози, не-утешими в прегръдките на мировата скръб. Ненапразно едно от определенията за Дебелянов е „закъснял романтик". Героят на тази творба изживява същия синдром както романтическите си събратя - катастрофалното срутване на мечтите, сблъсъкът им с действителността, която тук, в светлината на символистичната поетика, е олицетворена от ирационалното зло. Дебелянов е поет символист, въпреки че не възприема мъглявата, завоалираната изкуствена образност, характерна за постсимволисти като Яворов, Траянов, Лилиев. Но психологията, философията в неговите творби, отделни ключови образи са тясно обвързани с естетиката на символизма.
Сонетът „Пловдив" завършва с финал поанта; това е последният дистих на творбата:
„И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомня".
Тук вътрешното напрежение достига своята кулминация, задъхването на лирическия „аз" е доведено до пределната амплитуда, когато духовната енергия е изчерпана, духът е омаломощен, сразен от жестокостта на спомена. Следва безмилостната реакция на подсъзнателното „аз", което желае, търси успокоение, покой в амнезията, в бягството от спомена във вакуумпространството на едно страдалческо битие - от едната пустош в друга, още по-страшна в своя абсурд, защото без спомени човек е мъртъв. Така лирическият „аз" се поставя в едно гранично състояние между минало и настояще, между битие и небитие, изстрадвайки своя обречен на самота, скърби и прекършени блянове живот.
Сонетът „Пловдив" е измежду класическите образци на елегията в нашата литература; въпреки че в него думата „любов" се споменава само веднъж, тази творба изразява типичната дебеляновска болка от нереализираната, изгубената, несподелената любов. В първото издание на Дебеляновите стихотворения Димитър Подвързачов поставя сонета в началото - като титулно стихотворение, и с това подчертава яркия му изповеден характер на творческа самохарактеристика. И действително, в него доминира лайтмотивът за трагизма на лирическия „аз", който избликва от чувствителната, ранима и противоречива душевност на един винаги отхвърлян от живота герой, безмерно страдащ в болката по несподелената, завинаги изгубена любов.
БЕЛЕЖКИ:
1. Рядко явление; парадоксално въображение, което усложнява проблематиката, стреми се към автономна инвенция в художествения текст. Перифразира заглавието, но се придържа към темата, отстоявайки автократичното си творческо его. [обратно]
2. Визия на обърканите рецепции: в условията на първичния прочит на художествения текст приоритетна роля има емоционалното съпреживяване на героите и събитията. Оттук произтича т.нар. профаниращ коментар, който възприема фикционалното като действително и предизвиква спонтанна оценка, подменяща стойностите на смисловото пространство. Така се достига до „остойностяване" на маргинални проблеми и герои и/или до сантиментализиране на психологическите им параметри. [обратно]
3. Или, ако си позволим да перифразираме проф. Н. Георгиев - „епически тип завършек", прекратяващ действието на „структурната закономерност, която е обединявала в цялост" последователността на разсъжденията и изводите, изграждащи скелетната система на подтезите и обличащи я в плът от констатации, подкрепени с цитати или примери от художественото литературно произведение.
